Живопис на съзерцанието

В края на изтеклия сезон почитателите на изобразителното изкуство от София се срещнаха отново с изкуството на талантливия смолянски художник Вълко Гайдаров. Изложбата, уредена в голямата зала на ул. „Раковски“ 125, премина с голям успех. Редакцията покани изкуствоведа Димитър Грозданов да сподели впечатленията си от творчеството на Вълко Гайдаров с читателите на сп. „Родопи“.

Самостоятелната изложба на Вълко Гайдаров ни отвежда в свят на съзерцание, връща ни по тънката нишка на спомена и по забравените пътеки на носталгията. Той е от редкия днес тип художници, които съзнателно търсят в картините си израз на поезията на натурата. Пейзажите, малкото на брой портрети и натюрморти в неговата изложба са прозорци, които отправят погледа ни в уж познати мотиви, но всъщност в незнайни техни стойности – на природата, на простата предметност, на реалното пространство.

В какво се състои истината на живописта на Вълко Гайдаров? Дали в преклонението пред мощта на родните му Родопи, дали в знанието за необятността на тази планина, дали в чувстването на нейната тайнственост и митологичност, или в познанието за връзките, които обединяват реалността и картинния образ? Известен като пейзажист, Вълко Гайдаров повече от две десетилетия упорито търси в областта на този жанр. И по-ранните му работи показваха склонност към единение с обекта, към човешко преклонение пред магията на природата. Струва ми се, че ориентацията му към пейзажа, изборът на кавалетната, малкоформатна картина е своеобразен начин да организира и въплъти богатството на впечатления в живописния градеж. Всъщност дори там, където човешката фигура присъствува в композицията, тя е органичен придатък към пейзажа, следва неговата логика и го нюансира с още една степен. Докато повечето от художниците използуват природния мотив, за да охарактеризират човешкия образ, Вълко Гайдаров използува изображението на фигура, за да допълни характеристиката на пейзажа. Не случайно тя е стаена, минава като сянка, носи най-обща типологична и етнологична специфика и се явява едва ли не като непроменим в същината си типаж, като израз на духовност, която определя приемствеността в рода.

Светлоносна и цветово сдържана, живописта на Вълко Гайдаров ни привлича с простотата си. Той не разчита на виртуозност, нито на ефекта от необичайното пластично решение. Напротив, композициите му са търсени като естествено отражение на видимата реалност. Условността идва от принципите на пластическото изграждане. Пластиката носи информативност, но тя е достатъчно освободена, доведена е до своя логика, която изразява авторовата чувствителност. По този признак може би усетът към природата, изборността на мотив у Вълко Гайдаров ни се струва малко хаотична, но той не претендира за изобретателност, а доказва, че и най-обикновеният обект има своя духовност. Именно духовността на обекта, колкото по-обикновен, толкова по-труден за художествено претворяване, е в основата на творчеството на Вълко Гайдаров.

Затова неговата живопис ни връща към мечтаните и скрити спомени от детството, към простотата на онези усещания, които са ни определили като личности. И може би в това се състои най-голямата истина в изкуството на Вълко Гайдаров: да ни приема в себе си, да ни разтваря в просторите си и така да ни пречиства и да ни връща доверието в човешкото.

Димитър Грозданов

Снимки и репродукции: „Момент от откриването на изложбата“, „Из Родопите“, „Автопортрет“, „Родопско село“, „В Съветската страна“.