Ще рисувам винаги, дори и на оня свят

Срещи в сряда

Ще рисувам винаги, дори и на оня свят

Вълко ГАЙДАРОВ е роден през 1937 година в Девин, където завършва основното и средното си образование. След това постъпва в Художествената академия. През 1964 година се завръща в родния си край и постъпва като уредник в Смолянската художествена галерия, а през 1971 година става и неин директор, какъвто е и сега. Правил е 15 самостоятелни изложби. Женен е, има двама сина.

– Вълко, известно е, че художник не се става лесно. Човек трябва да носи нещо в себе си, та да хване четката. Кое те тласна към изобразителното изкуство?

– Доста са далеч годините, когато у мен се оформи желанието да стана художник. Може би това беше в девинската прогимназия. Всяко дете е един безспорен художник в отношението си към заобикалящия го свят. Не без основание един майстор на нашето изкуство казва, че би искал да има опита на 60-годишния творец и очите на дете. Родителите ми не са оказали почти никакво влияние върху решението ми да се отдам на изкуството, те ме научиха на най-важното – да се трудя.

– И все пак кои са първите ти учители?

– Първите ми срещи с истинското изобразително изкуство бяха репродукциите на руските „передвижници“, печатани по списанията. А като непосредствен учител мога с гордост да посоча Владимир Рилски. По онова време той работеше по Широка лъка, Девин, Триград. През 1950–51 година той ме нае за помощник – правех грунда. От него научих доста неща за това как се ражда една картина. Имах късмет, че първият ми учител беше именно Рилски – един безспорно надарен художник и голям ерудит.

– А кои бяха твоите преподаватели в Художествената академия?

– Там също имах късмет – попаднах в класа не на кой да е, а на Ненко Балкански. Преподаваха ми такива известни творци като Илия Петров, Дечко Узунов, Иван Богданов, Любомир Далчев, Марко Марков...

Самата възможност да общуваме и се учим от именити майстори на четката и длетото обогатяваше нашата култура, майсторство, умението ни да усещаме света в неговата неповторима многообразност и противоречия.

– Стоеше ли пред тебе въпросът – накъде след академията?

– Такъв въпрос пред мен не е стоял. Винаги съм считал Родопа за моя планина. Трябваше само да реша – в Девин или в Смолян. Избрах Смолян, тук имаше повече възможности да се развия като художник. Имах и вътрешна потребност да живея заобиколен от баири, където небето е толкова малко, но е по-дълбоко – така каза един изкуствовед при откриването на моя изложба.

– Съжаляваш ли за избора си?

– Не! Смолян ми даде твърде много. Тук преминаха най-хубавите и интересни години от живота ми, направих едни от най-добрите си картини. Имах възможност да общувам с колеги. Без една творческа атмосфера художникът би бил беден.

– С кои от тогавашните художници си бил духовно близък?

– В Смолян по онова време работеше един Петър Стайков, работеше Любомир Самарджиев. И тримата сме завършили академията. Ние поставихме началото на дружеството на художниците в града, негов пръв председател беше Петър Стайков. Тогава, през 1964 година, имаше и други, които рисуваха – Симеон Николов (който също по-късно стана „академик“), М. Стоянов, Захари Иванов и др. Този кръг от художници постави основите на един организиран живот на кръга от творци в града и тогавашния окръг.

– Спомняш ли си първата самостоятелна изложба?

– Това беше през 1969 година. Помня, че по този повод дойдоха именити художници да журират моята изложба. Тогава това беше практика и критериите бяха доста високи. Председател беше Ненко Балкански, участваха още проф. Д. Добрев, проф. П. Михайлов.

– За почитателите на изобразителното изкуство нерядко остава блясъкът от откриването на изложбите, внушенията от картините. Остават обаче скрити мъчителният творчески процес, лишенията, несгодите на семейството.

– Животът на художника е ателието! Много трудно се съчетава с грижите за семейството. За мен беше щастие и късмет, че жена ми ме разбира, оказва ми подкрепа, независимо че страда от моите отсъствия.

– Нека се отделим за малко от рисуването. Какво друго те привлича?

– Обичам да свиря на китара. Трудно се хващам, но хвана ли се, свиря с истинско удоволствие. Навремето стигнах до професионални състави. С натрупването на годините сякаш повече се привързвам към природата чрез рибарлъка. Да застанеш край реката да съзерцаваш живота във водата, околностите, необезпокояван от нищо, е истинско щастие, което носи съприкосновението с красотата. Много от видяното и преживяното после ми влезе в работа. И в рибарлъка имам сериозни успехи.

– Да се върнем отново към живописта – за изложбите ти в страната все нещо знаем. Кажи нещо повече за изявите ти зад граница.

– За последната ми изложба в София, в галерия „Беседа“ – салона на ОББ, клон „Доверие“, се писа доста. Писа и „Родопски вести“, докато за изявите ми в другите страни има по-малко информация. Мои изложби са устройвани в Кипър, Испания и Англия. В испанската изложба представих и картини от страната-домакин (преди това съм работил в Испания) – имаше пейзажи от Толедо, Севиля, Мадрид, Андалузия...

– Чу се, че си имал среща и със Симеон.

– Имах среща със Симеон в неговата резиденция, като предварително бях позвънил да го информирам, че ще имам изложба. Тогава получих покана за среща. За мен това беше много любопитно. Имах едночасов разговор, от който излязох с впечатлението за среща с един толерантен и ерудиран човек. Аз не чух нито една лоша дума за Русия, за комунистите и т. н. Разбира се, повече говорихме за културата, за изобразителното изкуство.

– Мнозина смятат, че си найсилен в акварела.

– Не бих казал, че работя само акварел, използувам и маслени бои, работя и графика... Но определено се считам за живописец и поточно за пейзажист. Макар че ме привличат и портретът, и натюрмортът, и голото тяло...

– Ще ни зарадваш ли скоро с нови свои изяви?

– Смятам, живот и здраве, тази есен в Смолян да устроя своя изложба. За по-нататъшни планове предпочитам да не говоря.

– Как се раждат твоите картини?

– По различен начин, но при всички случаи при мен решаващ е емоционалният подтик. Дали той ще дойде от натура, скица, сън, разходка, трябва да мине през сърцето ми. След това зависи как ще тръгне, колко е носено чувството, дали е висок градусът му, дали е узряло. Често обаче става и импулсивно.

– Дълго време си директор на един от значимите културни институти в нашия град. Как преодоляваш сегашните трудности?

– Художествената галерия в Смолян е едно истинско съкровище на изобразителното изкуство в България. Ние имаме колекция, която би правила чест на всяка европейска галерия – това не е моя оценка, а на чужди специалисти. Сега в галерията е трудно, както навсякъде. Вече пета година не сме купили нито една картина. Добре че все пак съхранихме международните пленери, та от тях постъпва нещо. Главното сега е да запазим голямото богатство за поколенията, а и се надяваме да дойдат по-добри времена, когато галерията ще бъде институт за събиране, съхраняване и пропагандиране на изкуството, за възпитаване чувството за красота и художествени възприятия.

– Как се разделяш с картините си?

– Трудно се разделям с картините си. Сякаш си отива нещо от мен, нещо от духа ми. Това е едно противоречие – трябва да продаваш, за да преживяваш, като късаш от душата си. Затова и много от моите картини са си при мен.

– Ти сподели, че в Смолян има творческа атмосфера. С кои от твоите колеги общуваш и душевно, и творчески?

– По начало не търся големия приятелски кръг, общувам с малко колеги. Общувам с колеги от Пловдив – Станимир Видев, Красимир Минков, от София с Михаил Каралаунов, а в Смолян със Симеон Николов и с други колеги. Но бих добавил, че младите са доста по-различни от нас, те са по-бохеми, а за мен това е преминал период. Предпочитам тишината, творенето в ателието. За мен художникът е един голям самотник. Изкуството се ражда в самота.

– Липсва ли нещо на Смолян, за да бъде един град на художници?

– Доста неща липсват – Смолян е интересен град като природа, като нова архитектура. Но на мен повече ми харесва атмосферата в Райково и в Устово пред гигантоманията в новия център. В Устово имаше една чаршия, която беше истински шедьовър, за жалост унищожен. В тези два квартала се запази интимността.

Най-важното е, че в един град трябва да има ценители на това изкуство, които да го подкрепят. Твърде е беден градът ни, за да подхранва изкуството. Много малко съм видял богати хора да купуват картини от нашите изложби. Може да даде за една вечеря 10 хиляди лева, но и 200 не би дал за произведение на изкуството. Нужна е по-голяма коректност и толерантност в отношенията и между нас, художниците. Нека оставим времето да съди кой какъв е.

– Доволен ли си от избраното поприще, от съдбата си?

– От съдбата си човек не може да избяга. Тя е нещо като даденост. Но ако трябва да избирам отново – пак ще стана художник. Неблагодарна, но възвишена работа.

– А от постигнатото доволен ли си?

– Твърде взискателен съм към себе си, много рядко съм доволен от стореното. Не че не съм изпитвал удовлетворение и радост от работата си, но винаги съм смятал, че мога и по-добре да рисувам.

– Ще спреш ли да рисуваш?

– Не бих го сторил за нищо на света. Като се преселя на оня свят, ако има четки и бои, и там бих рисувал.

Разговора води Христо Гиневски

Илюстрации: рисунки на В. Гайдаров (с подпис „В. Гайдаров“, „Девин“, дати 1987–1995), автопортрет-рисунка.