Родопска свежест в столицата

Годините си текат и не помня вече кога и къде за първи път бе публикуван мой материал за Вълко Гайдаров. Но съм сигурен, че самостоятелната му изложба беше тогава в тъй обичаното от художниците салонче-мазе на „Руски“ 6 (за съжаление днес само спомен). Преобладаваха пейзажите от родните му Родопи...

Неусетно и Вълко Гайдаров чукна шейсетте – масла и акварели заемат сега цял етаж на „Шипка“ 6. Нещо като ретроспектива. За изложбата научавам ден след откриването, а в просторното хале виждам само един посетител. Маха ми с ръка – и той рисува главно пейзажи, казва се Любомир Арнаудов, – на години може да е син или на Гайдаров, или на мен. Директно го питам нещо от рода на „Харесва ли ти?“. И ми става хубаво, много хубаво при лаконичния отговор: „Голям художник!“...

Отново пейзажи, много пейзажи, автопортрет, момче с китара... Пиша тоя материал и „засичам“ стария си приятел по една от частните телевизии. Не е оратор. И разгръщам пак наслуки някои от десетките каталози за ОХИ – дано има пак такива в бившите окръзи. Убеждавам се още веднъж в завидната самовзискателност на тоя ръководител на художници (не използвам тъй гадничките нови термини „шеф“, „бос“) от „вилает“, който мисля, че познавам добре. Оказва се, че през 83-та на ОХИ „Човекът и изкуството“ в Пловдив Вълко се е представил с „Амстердам“. Печатът и в тоя каталог не е от най-блестящите, но репродукцията дава поне представа за характерната изключително стабилна композиция, архитектоника на картината. В много-много изложби не е участвал, а примерно в патетичната плевенска „Подвиг, приятелство, дружба“ е показал „Родопски дом“ (къща със зидове) – творба, напомняща сякаш за даалийските, за кърджалийските времена... Сега чрез датираните творби намирам, че майсторството, лекотата, непринудеността, увереността в кредото си, за която загатна по телевизията, растат. И картините му внасят малко повече въздух, свежест в тъй обърканото ни ежедневие.

Антон Кафезчиев