Искрено и вълнуващо изкуство

Сред огромния поток от художествени прояви в столицата и страната, когато почти ежедневно се откриват общи, колективни и самостоятелни изложби, шансът да бъдеш забелязан и да бъде отличена индивидуалността ти като творец е твърде минимален.

Тридесетте платна от изложбата на Вълко Гайдаров, открита в София, наградиха творческия риск на своя автор с един заслужен успех, накараха да се заинтересуват от неговото изкуство не само обичайните посетители на изложбените салони, но и най-компетентните ценители на живописта.

Тази изложба като цяло притежава съществени достойнства, които ми се иска да подчертая. Преди всичко ние се срещаме с един открит интерес към пейзажа – този тъй прекрасен и позабравен днес жанр. Пейзажът за Гайдаров е не само повод за композиционна схема, за колоритна организация, той не е наблъскан с така модната днес мъглява асоциативност, не е претенциозно метафоричен, измислен. Гайдаров най-искрено и развълнувано рисува планината или морето по натура, разкрива непосредствено природното състояние, търсейки неговия обобщен поетичен образ. При това той не подхожда като импресионист, а с най-съвременен, реалистичен пластичен език изгражда смело и уверено формата – на един дъх и на едри маси, постигайки едновременно с това една деликатна и звучна хармония.

Картините в изложбата могат да бъдат представени в няколко цикъла: Смолян, Белият Златоград, Морето, Планината. Пред всяко едно от платната обаче художникът си е поставил конкретна живописна задача: със задълбочено осмисляне на сюжета, с избора на гледната точка, на цветовата гама и композиционното решение, боравейки прекрасно с линията, той създава цялостна творба, излъчваща свое настроение.

Пейзажите на Гайдаров са много български не само заради това, че са рисувани с неподправена любов кътчета от родната земя, а преди всичко, че продължават стиловата традиция и отношението към природата на най-добрите наши художници-пейзажисти.

Самостоятелната изложба на нашия съгражданин Вълко Гайдаров в София е както радостен успех за самия него, тъй и за цялата група на родопските художници, за които започва да се говори с все по-голямо уважение.

Петър Стайков