Пътят на изстрадването

За човека не бива всичко да се казва наведнъж. Пък и той не показва изцяло себе си за няколко часа или за няколко дни. Затова и тези редове за художника Вълко Гайдаров не изчерпват неговата същност, мислите му, предпочитанията му, тревогите му и надеждите му. Те са само първите крачки към запознанството с него.

Вълко Гайдаров е от Девин. Роден е през 1937 г. От Родопите се откъсва само за шест години – времето, когато е бил студент в Художествената академия в София. След като завършва, се връща в Смолян и постъпва на работа в Окръжната художествена галерия. И там остава почти двадесет години. Но за тази творческо-административна работа няма да говорим. За един художник тя не е най-благодарната дейност.

За близо две десетилетия Вълко Гайдаров има три самостоятелни изложби – през 1969, през 1980 и 1983 г. Последната (май–юни т. г.) стана причина за този разговор.

Аз съм взискателен, не излагам картини, които не ми харесват. Според мен основното изискване за художника е да има отговор пред себе си и хората за това, което прави – защо го прави. Всъщност това важи за всичко, което човек върши.

Не мога да кажа, че имам любим цвят, но някои ме увличат повече от другите, например белотата. В нея има толкова чистота! Всички цветове са хубави, стига да можеш чрез тях да въздействуваш.

Често рисувам от натура. За мен това е важно, доколкото може да се долови на този етап някакво състояние, настроение. Правя скици. Ето тази картина е от Севиля. От квартала Санта Крус. За мен градът беше едно внушение, един образ. През деня там всичко е бяло, а вечер се обагря, става синкаво, сребристо...

През изминалите години са ме вълнували много и различни теми: родопските комити, старите къщи, гайдари и певци, моми и строители, легенди и истини.

Пътуването е голямо преживяване. Леките пътища не водят до никъде. До нови неща човек стига по труден път, с много изненади.

Има пътища, които хората изминават всеки ден – едни и същи. А има и други, по които вървиш веднъж. Има понякога и пътища, извървени предварително – като усещане. Истинският път е за мене този, който води до някаква истина, това е обикновено пътят на изстрадването.

Никоя истина не се постига лесно. Готови истини в изкуството няма. Ако ги има – това са формули.

Често ме питат защо живея и работя в Родопите. Без планината не мога – тя ме вдъхновява, тя ме изгражда. Макар че там не всякога е лесно за художника да намери среда и атмосфера. Въпреки това не бих могъл да си представя работата си без Родопите.

Всичко, което ме радва и топли, е там – планината, песните, родителите.

Няма художник, който да е направил нещо значимо, без да е свързано то с неговия корен. Гениалните само правят изключение. Едно изкуство е голямо, когато е свързано с корена си. Например картините на Сезан, на Рембранд. Те са шедьоври, те са национални именно защото техните създатели не са се откъснали от корените си, а в същото време са овладели по своему явления, образи и състояния. Понякога един живот не стига да овладееш едно състояние. Мисля, че най-хубавите картини тепърва ще нарисувам.

Какво ме вълнува напоследък? Вълнуват ме хармонията в планината и преди всичко смяната на цветовете през сезоните.

Преди години ме привличаха натюрмортите. Бях отишъл за два-три месеца на един миньорски обект. Рисувах миньорите и предметите, които ги заобикалят в тяхно отсъствие – ботушите им, женски чехли, играчки на децата им. Вещите също много могат да говорят за човека.

У мене нещата минават през сърцето ми, за да стигнат до мисълта. Мисля, че художникът не може да развълнува зрителя, ако самият той не е преживял дълбоко своята тема. Човек трябва да бъде искрен към това, което прави. Искреността е първото условие в изкуството.

Разговаряла Росица Гъбева

Репродукции: „Златоград“, „Интериор“, „Смолян“, „Ваза с цветя“; портрет на художника.