По-малко нитрати в културата! Художникът Вълко Гайдаров пред „Дума“

Вълко Гайдаров е роден през 1937 г. в Девин. През 1964 г. завършва Художествената академия в София при проф. Ненко Балкански. Основател и директор на художествената галерия в Смолян. Участвал в много представителни изложби на българското изкуство в чужбина – Чехословакия, Полша, Германия, Англия, Гърция, Испания, Япония. Имал е 13 самостоятелни изложби – в София, Смолян, Стара Загора, Пазарджик, Пловдив и Кипър. До 4 юли продължава самостоятелната му изложба в галерия „Александър“ в София.

Художникът Вълко Гайдаров пред „Дума“

– Помня първата ви самостоятелна изложба в София през 1980 г. Тя имаше много голям успех. Какво се промени у вас оттогава?

– Минаха двайсет и кусур години. Най-важното в моето развитие е осмислянето на пластичния изказ. Защото сюжетът е само поводът човек да изрази нещо. Оттук нататък започват съмненията, терзанията. Толкова години минаха, а недоволството от това, което правя, продължава да ме съпътства. Е, сигурно сред купищата пръст ще се намери и зрънце благороден метал.

– Пейзажът минава за лесен жанр...

– Има такова предубеждение. Но няма лесни и трудни жанрове. Има можещи и неможещи художници, независимо дали правят пейзажи, портрети или композиции. Дори с портрет и композиция художникът по-лесно може да покаже това, което мисли. Заблудата идва от обстоятелството, че на. пейзажа се гледа като на красив изглед, който може да се види някъде, и зрителят може да сравни картината с това, което са видели очите му. За него това е мерилото за оценка.

– От натура ли рисувате пейзажите?

– Зареждам се в натурата – правя леки скици, понякога рисувам навън направо върху платното. Но най-често някаква сплав от преживявания и усещания, натрупана и стаена в мен, се излива. Така че, когато рисувам, природата не ми е необходима.

– Светлин Русев пише, че имате естествен усет към природата. Какво е природата за пейзажиста?

– Моето разбиране за природата е по-широко, тя не е само гората, земята, залезът или изгревът, а човекът и Космосът.

– С еднаква страст рисувате Широка лъка и Солища, пролетта над Ардино, есента на Смолян, белите къщи на Златоград. Какво са Родопите за вас?

– Родопите са уникален край, това е планината, която олицетворява природата – в нея има прелест и красота, но и страдания и драматизъм. Да не забравяме, че Родопите са моята младост. Този край е доста експлоатиран в изкуството – къщите, носиите, песните. Аз не виждам къщите като архитектура, носиите като етнография, песните като фолклор. Къщите за мен са сраснали със земята и хората, те са едно цяло.

– Не се ли страхувате, че може да ви смятат за регионален родопски художник?

– И сега някои пишат за мен: смолянският художник. Не се дразня на невежеството на медиите. Аз съм толкова смолянски, колкото и девински, колкото и български.

– Да погледнем отвъд гребена на планината. Рисували сте в Испания, Холандия, Англия, Гърция и други страни. Смятате ли се за поданик, за гражданин на Европа?

– Преди да съм европеец, съм българин и родопчанин. Посещавал съм много страни, рисувал съм там, но често в хотела, например в Толедо, Испания, чиято хубост може да те омае, съм правил акварели от Родопите.

– в едно интервю употребихте понятието „туристическа живопис“. Що е то?

– Художник се мъчи да нарисува Гуадалахара или Корнуел например, а няма капка представа за хората там, за тяхната душевност. Тогава се получава това, което наричам туристическа живопис. А в истинската творба се усеща отношението на художника, независимо че рисува на другия край на света. Или по-точно казано, туристическата живопис е външен поглед, да не кажа лекомислен, но поне незадълбочен... Пътувайки по света, винаги нося фотоапарат и видеокамера, но до ден днешен не съм нарисувал ни една картина по фотография.

– Кой в рода ви има вземане-даване с това, което наричаме изобразително изкуство?

– Дядо ми по бащина линия Радьо рисувал. За съжаление нямам запазени негови неща. Изобразявал всекидневието на войниците – служил в артилерийска част на границата.

– Фамилията ви е музикална. Свирите ли на нещо. Пеете ли?

– Китарата е любимият ми инструмент. Не се разделям с нея. Пея, но порядко...

– С какво запомнихте учителя си проф. Ненко Балкански?

– Бай Ненко е един от големите български художници от 30-те години насам. Той бе изключително чувствителен, с огромна култура и артистизъм, понякога бе и бохем. Имаше доста странна педагогика, но правеше всичко възможно да ни направи преди всичко честни художници, т. е. да бъдем честни към себе си, да правим това, което можем, и да го правим професионално.

– След академията поддържахте ли връзка с него?

– Да. Пристигнех ли от Смолян, му се обаждах по телефона. Винаги ми отговаряше: „Ще взема палтото и идвам. Ще се видим в „Берлин“ (по-късно в ЦДНА). Този култ към палтото винаги ме е изумявал, той дори го рисуваше – върху стола. Бай Ненко седеше на една маса най-често с резбаря Асен Василев и Евтим Томов. Ядосваха Евтим, че графиката не е никакво изкуство: Бай Ненко обикновено слагаше точка на спора: „Добре де, има графика. Живописците, когато си почиват, правят графики.“ А веднъж, идвайки от Смолян, му съобщих, че съм се оженил, а той ми отвърна: „Какво си направил. Та ти си художник!“

– Защо се завърнахте в родния край?

– Не съм и смятал да правя нещо друго. Имаше разпределение и в Смолян бе открит художествен отдел към музея и това завъртя живота ми. 37 години съм в художествената галерия.

– Вие сте основател и директор на галерията. С какво най-много се гордеете?

– Галерията е нещото, без което не мога да си представя живота. Толкова години с толкова мерак съм търсил картина след картина и с толкова бюрократични пречки съм се сблъсквал. С галерия като смолянската може да се гордее всеки голям европейски град. Идват чужденците и ахват. Колекцията проследява основните етапи в развитието на българското изобразително изкуство, а това, което я отличава от другите галерии в страната, е, че повечето от работите са свързани с Родопите. Издирвахме една по една творбите на родопска тема, започнахме с Бараков, Щъркелов, Ненко Балкански... и така толкова години.

– Какво се рисува по-лесно: планината или морето?

– Морето е другата моя страст. Както ходя на риба по реките и язовирите, така и в морето. Имам си лодка и такъми. От 1965 г. всяка година съм в Созопол. Един морски бряг е интересен за мен не по-малко, отколкото планински рид. Морето ме привлича силно, защото има някаква мистичност в моите картини, особено тя се проявява напоследък.

– Сдържан ли сте като човек, защото картините ви са нещо повече преосмислено, прочувствано, отколкото темпераментен изблик?

– Сдържан съм, но съм вътрешно неспокоен, недоволен съм от себе си, това ме измъчва. Докторите казват, че не е добре да трупаме в себе си.

– Не стана ли изобразителното изкуство нещо като масов спорт?

– Има такова нещо. По-скоро забелязвам желание на младите бързо да станат известни, велики. Не може да надскочиш сянката си. Не можеш да пишеш роман, без да си научил азбуката.

– Какво е отношението ви към инсталациите например?

– Когато изкуството стигне до абстрактност и оттам нататък скъса връзката с действителността, започва патологията, наречена за по-красиво инсталация, концептуално изкуство или нещо подобно. Такива работи се правят по света и не от вчера, а у нас идват със закъснение. Не съм против модернизма. Но защо изкуството е вечно? Защото всеки трябва да открие своята истина. Но когато се правят модни неща по подражание само за да се продадат в чужбина, то това за мен е патология.

– Интересувате ли се за съдбата на картините си – къде са, у кого са?

– Дотолкова, доколкото картината да е на място, където хората имат сетива да я възприемат.

– Има ли достатъчно въздух за художника днес?

– Истинския художник и под земята да го навреш, все ще намери въздух. Баба знае, когато имаш всичко. Важното е да работиш въпреки всичко, и то не от някаква друга потребност, а от вътрешна необходимост. За съжаление днес художникът е в ръцете на търговците от храма. Десетки мои колеги нямат търговски нюх и опит – не могат да продадат и една работа. Истински художествен пазар в България няма. Както всичко в нашата пазарна икономика и това не е направено като хората.

– Мопасан съветва: „Не се възхищавайте от никого, ако искате да сте самостоятелен. Всички нещастия идват от завистта.“ Завиждате ли на колегите си?

– Не съм завистлив. Най-често като видя нещо добро, направено от друг, си казвам: Как не съм се сетил да го сторя аз. Това не е завист, а провокация.

– Имате ли бално, както казват родопчани? Коя е най-голямата ви болка?

– Всеки човек има болка и страдания. Даже балното в изкуството е задължително. Сериозното произведение се ражда с болка, дори най-смешната комедия.

– Имате ли илюзии – в изкуството, в живота? Нашият земляк Станислав Сивриев казва, че хората вървят подир илюзиите си. Човек без илюзии не прокарва пътища.

– Илюзиите са част от същината на човека, на неговото съществуване. Цял живот човек живее с илюзии. Но все пак хубавото е, че те понякога се сбъдват.

– Имате ли въглен в душата?

– Имам пареща болка, но тя е дълбока и като всяко дълбоко не е хубаво да го ровим.

– От какво линява човешката душа?

– От безделие, от мързел.

– Какво не би нарисувал никога?

– Когато татко умираше, си мислех, че ето това е нещото, което не бих нарисувал. Но той се залежа, по цели денонощия бях край него и го нарисувах.

Пазя тези рисунки, скъпи ми са.

– Коя е лъжата, с която живеем постоянно?

– Лъжата, че всичко един ден няма да свърши.

– Помня думите на Мис Пиги от мъпетите: културата е изкуствена тор, която трябва да се разхвърля около нас. Как ще коментирате тези думи?

– Колкото може по-малко нитрати в културата! Нитратите са полезни в много малки количества.

– Криете ли някаква творческа тайна?

– Да. Поглеждам към Източните Родопи. Привличат ме голите сипеи, обрасли тук-там със странни по форма храсти, мами ме огромното звездно небе. в този край има нещо по-космично. Само да е живот и здраве, ще тръгна натам.

Интервюто взе ТОДОР КОРУЕВ

Снимка: Калоян Сомлев.